Любов...

Какво е това “любов”? Питали ли сте се някога? Има много видове любов – има родителска любов, има любов между приятели, любовта между мъж и жена е нещо по-различно обаче. Няма спор, че човек се страхува от истинската любов, независимо от факта, че постоянно я търси, когато я нама. Страхуваме се да не бъдем наранени, като по този начин прикриваме себе си зад преграда, изградена от разума. Разум, чието място не е тук. Хората казват, че от любовта човек оглупява. Може би е така, защото когато човек е влюбен, той не мисли много трезво, някак преценката му относно останалия свят се замъглява. Човек е така устроен, че преди всичко, той се контролира през по-голямата част от времето от разума си. Така и трябва да бъде. Трябва да премисляме нещата, които вършим, за да предотвратим бъдещи случки, които не биха ни донесли удовлетворение. Любовта, обаче, е единствената част от човека, която трябва да бъде контролирана от сърцето. Иронията се намира в това, че няма човек, който да е в състояние да го направи. Всеки е бил нараняван през живота си, всеки е преминавал през неща, които са го белязали за цял живот... Но кой е твърдял, че любовта е само нежно чувство? Любовта не се състои само в моментите на нежност, щастие и безпроблемие. Любовта се състои в това да бъдеш с любимия човек, независимо от ситуацията, в противоречие на “разума”. Да живееш неговия живот, докато той живее твоя. Любовта е да се сещаш за нещата у него, които те правят щастлив, а не за нещата, ядосали те по някое време. Но това го правиш с чистото съзнание, че чувствата ти са реални, а не някакъв фалш, в който да се убеждаваш. Но идва и момент на съмнение, няма как без него. Тогава сърцето се затваря, а разумът – надделява. Това е и моментът, в който решаваш да загърбиш всичко, това е моментът, в който се убеждаваш, че постъпваш правилно, а всъщност единственото, което правиш, е да бягаш. Опитваш се да забравиш... ще можеш ли? Казваш си “мога без него”... ще можеш ли? Другите ти казват “остави го, не мисли за него”... ще го наравиш ли? Минава време, минават седмици, минават месеци, а единственото, което правиш, е да търсиш онази частица, която тъй силно си обичал в него... Търсиш я при един, търсиш я при друг, нея има ли я? Не... Това той ли е? Не... Тъжен си, знаеш го, но не го осъзнаваш. Искаш обратно при него, обратно в обятията му, но не смееш да го потърсиш. Не смееш, защото се страхуваш. Страхуваш се, защото не вярваш. Не вярваш, защото те боли. Боли те, защото още го обичаш...