Л. или Л.

Човекът е едно наистина странно същество. Интересно е колко малко е нужно в повечето случаи, за да се натъжиш, да се разплачеш... Или в моя случай – да видиш нещата с истинския им образ.

Отвориха ли ти се вече очите? Време беше. Всъщност просто си седиш – гледаш снимки, които си виждал и преди, които тогава са създавали тъга и болка, а сега – едно нищо. Гледаш ги, но вече не изпитваш същото. Гримасите, позите – преди всичко те натъжаваше по нея, докато сега, може би за първи път, заявяваш напълно искрено, че вече не съжаляваш за онази тъй болезнена раздяла. Странно, нали? А буквално преди дни твърдеше обратното...

Човекът е наистина странно същество, да. Питаш се сега, с лека усмивка на лицето – как така бързо се промениха чувствата към Л.? Бързо ли? Шест месеца ти едвам живееше, тръпнейки в очакване на появата й... Да, обичаше я, безумно много при това, но явно само на нея не й е било ясно това. Страда ли, страда – достатъчно! Огледай се около себе си – има толкова ценни хора, които не трябва да подминаваш, само защото някой те е наранил... И ето, че го направи – някак изведнъж се събуди, почувства се отново добре, слънце огря душата ти... И тя беше там. В момента, в който загърби Л., когато я остави в миналото, ти видя Л. – стоеше там, пред теб, обляна в цялата си красота... Видя я и се усмихна, почувства я така, както преди време искаше. Е, тя е там – какво ще направиш?