Беше нощ – целият град бе потънал в тъмнина – уличните лампи не работеха, хората вече бяха заспали. Единствено светкавиците, съобщаващи за приближаващия дъжд, успяваха да осветят иначе зловещата пустош, която ме заобикаляше. В този момент се опитвах да заспя, но противно на усилията ми не се получаваше. И все пак, имаше нещо наистина привлекателно в създалата се картина.
Лежах буден в леглото си, чудейки се за милионите неща, които ме тормозят обикновено. И тогава дъждът заръмя – тропотът по ламарината на бараката само потвърждаваше този факт. Още помня картината - бе хладно... Но приятно... Самотно... Но уединено... Някак презареждащо. И тогава я почувствах – сълзата се стичаше бавно към бузата ми – аз отново плачех. А допирът й бе толкова приятен, толкова топъл. Почувствах, че все още съм жив. Да, понякога е нужно толкова малко. Не се бях чувствал така от много време. Спомних си за раздялата, онази, болезнената. Да, тогава за последно почувствах, че съм жив, защото болката, която изпитах тогава, е запечатана в съзнанието ми. Онази, несравнимата...
Още лежах буден в леглото си, плачейки безшумно. Дъждът се беше усилил, но прозорецът на стаята ми още беше отворен – освежаващият въздух сякаш помагаше на спомените да изскачат от дълбините на съзнанието ми. Звуците на пианото, които допълваха нощната картина, бяха идеалният финален щрих на случващото се, а приятните нотки нежно и плахо докосваха сърцето ми... В този момент поредната сълза се стече по лицето ми, следвайки пътя на предишните. Чист и неопетнен момент – така бих го описал. Никаква слабост или тъга не бяха причина за тези сълзи. Сърцето ми бе докоснато, сърцето ми бе отворено. Човек не плаче вследствие на някакви лоши събития, човек плаче, защото нещо истинско е докоснало същността му, успяло е да преодолее онези защитни стени, които градим, за да бъдем силни пред останалите.
Продължавах да лежа буден в леглото си, когато затворих очи – оставих се на музиката да изгради заобикалящия ме свят. Първо видях хората – бяха красиви, неопетнени, усмихнати, неозлобени... Видях поляните, видях небето – и двете безкрайни, недокоснати от човешката алчност и себелюбие. Видях дърветата, чух и птиците – сякаш е било винаги пролет. Всичко бе тъй красиво и невероятно, че се чудех как е възможно да е истина... Тогава настана тишина - финалната нота бе изсвирена, музиката бе вече спряла...
И ето ме обратно – навън валеше, светкаше се, гърмеше се... Беше станало още по-хладно, но вече не бе приятно. Усилилият се дъжд влизаше през прозореца в стаята ми, падайки директно върху краката ми. Беше тъмно, беше самотно и студено. Протегнах се да придърпам завивката си, но такава нямаше. Инстинктивно ръката ми потърси и възглавницата – нямаше и спомен от нея. Огледах се – стаята празна, тъмна, прашна. Прозорецът – голям, масивен, но счупен. Пружината, която смятах за легло – ръждясала и все така неудобна... Въздъхнах, а после заплаках – бях сънувал. Тогава си спомних – нямах си никого, защото бях загубил вяра в хората, бях загубил и тази в себе си...
Лежах буден в леглото си, чудейки се за милионите неща, които ме тормозят обикновено. И тогава дъждът заръмя – тропотът по ламарината на бараката само потвърждаваше този факт. Още помня картината - бе хладно... Но приятно... Самотно... Но уединено... Някак презареждащо. И тогава я почувствах – сълзата се стичаше бавно към бузата ми – аз отново плачех. А допирът й бе толкова приятен, толкова топъл. Почувствах, че все още съм жив. Да, понякога е нужно толкова малко. Не се бях чувствал така от много време. Спомних си за раздялата, онази, болезнената. Да, тогава за последно почувствах, че съм жив, защото болката, която изпитах тогава, е запечатана в съзнанието ми. Онази, несравнимата...
Още лежах буден в леглото си, плачейки безшумно. Дъждът се беше усилил, но прозорецът на стаята ми още беше отворен – освежаващият въздух сякаш помагаше на спомените да изскачат от дълбините на съзнанието ми. Звуците на пианото, които допълваха нощната картина, бяха идеалният финален щрих на случващото се, а приятните нотки нежно и плахо докосваха сърцето ми... В този момент поредната сълза се стече по лицето ми, следвайки пътя на предишните. Чист и неопетнен момент – така бих го описал. Никаква слабост или тъга не бяха причина за тези сълзи. Сърцето ми бе докоснато, сърцето ми бе отворено. Човек не плаче вследствие на някакви лоши събития, човек плаче, защото нещо истинско е докоснало същността му, успяло е да преодолее онези защитни стени, които градим, за да бъдем силни пред останалите.
Продължавах да лежа буден в леглото си, когато затворих очи – оставих се на музиката да изгради заобикалящия ме свят. Първо видях хората – бяха красиви, неопетнени, усмихнати, неозлобени... Видях поляните, видях небето – и двете безкрайни, недокоснати от човешката алчност и себелюбие. Видях дърветата, чух и птиците – сякаш е било винаги пролет. Всичко бе тъй красиво и невероятно, че се чудех как е възможно да е истина... Тогава настана тишина - финалната нота бе изсвирена, музиката бе вече спряла...
И ето ме обратно – навън валеше, светкаше се, гърмеше се... Беше станало още по-хладно, но вече не бе приятно. Усилилият се дъжд влизаше през прозореца в стаята ми, падайки директно върху краката ми. Беше тъмно, беше самотно и студено. Протегнах се да придърпам завивката си, но такава нямаше. Инстинктивно ръката ми потърси и възглавницата – нямаше и спомен от нея. Огледах се – стаята празна, тъмна, прашна. Прозорецът – голям, масивен, но счупен. Пружината, която смятах за легло – ръждясала и все така неудобна... Въздъхнах, а после заплаках – бях сънувал. Тогава си спомних – нямах си никого, защото бях загубил вяра в хората, бях загубил и тази в себе си...
Беше нощ – целият град бе потънал в тъмнина – уличните лампи не работеха, хората вече бяха заспали. Единствено светкаваците, съобщаващи за отдалечаващия се дъжд, успяваха да осветят иначе зловещата пустош, която ме заобикаляше... И тогава легнах, сгуших се, затворих очи и заспах... Сам...
