...Тъмнината отново обхвана зимните пейзажи – отново поредната декемврийска нощ, нали? А какво ли се криеше отвъд? Отвъд тъмнината, студа, безлюдните, вече превърнали се в ледени пързалки улици, по които хората всекидневно оставяха своите следи, своя отпечатък... Самота – да, това се криеше зад тишината на зимната приказка, в която всеки един човек играеше безпогрешно ролята си...
Сенките – безброй са те, макар и студено и сиво – тях още ги имаше. Многобройни, сгушени една до друга... А коя е твоята? А коя е нейната? Ще успееш ли да я намериш, търсейки измежду всички останали – онези, незначимите...
Беше зима, студът сковаваше всичко, изпречило се на пътя му, но това теб не те плашеше, дори напротив – караше те да продължаваш напред, да търсиш онази частица, онзи значим за теб човек, който щеше да разпали огъня в сърцето ти, кръвта във вените ти, силата в тялото ти. А снегът продължаваше да брули лицето ти, вкопчен само и единствено в идеята да сломи иначе непреломния ти дух...
Ето те отново – продължаваш да търсиш онзи пламък, чудейки се кое боли повече – студеният вятър, удряйки лицето ти като камшик, или празнотата в сърцето ти, проправяща си все повече и повече път към същността ти, за да издълбае финалната си безчувствена яма. Тогава се питаш – би ли издържал на болката, която би последвала от това? Би ли се оставил на произвола на съдбата, би ли осъдил същността си, да, именно онази – милата, чувствената, грижовната, на изгнание? Би ли предал себе си, превръщайки се в един от останалите – онези, безчувствените? Но не – мускулите на тялото ти се стягат, готвейки се да дадат нужните ти сили, за да продължиш напред, напред към целта си. Ти не желаеш да погубиш личността си, не желаеш да изгубиш онази тъй ценна частица, която, макар и някъде надълбоко, е все още в теб. Набираш скорост, бориш се, осъзнаваш значимостта на делото си, връщаш вярата в себе си...
Сенките – безброй са те, макар и студено и сиво – тях още ги имаше. Многобройни, сгушени една до друга... А коя е твоята...? А коя е нейната...?
Беше зима, студът сковаваше всичко, изпречило се на пътя му, но тогава ти я намери, разпозна я. Усети различното в нейното присъствие, почувства я тъй позната, както не си си представял и в най-смелите си блянове. Усещаш ли вече трепета? Припомни ли си усещането на бушуващото в гърдите ти сърце, което сякаш искаше да се слее с нейното? Пари ли те отново онзи огън, който никой толкова време не можеше да разпали, дори и искрица поне...?
И тя те прегърна, а ти й отвърна. Страхът вече го нямаше, празнотата вече не съществуваше. Сърцето ти отново чувстваше – нейното отново на любовта се любуваше. Вече нямаше място за тъга, не. Вече нямаше място за страдания, вече нямаше място за ридания...
Сенките – безброй са те, макар и студено и сиво – тях още ги имаше. Многобройни, сгушени една до друга... А коя е твоята? А коя е нейната? Ще успееш ли да я намериш, търсейки измежду всички останали – онези, незначимите...
Беше зима, студът сковаваше всичко, изпречило се на пътя му, но това теб не те плашеше, дори напротив – караше те да продължаваш напред, да търсиш онази частица, онзи значим за теб човек, който щеше да разпали огъня в сърцето ти, кръвта във вените ти, силата в тялото ти. А снегът продължаваше да брули лицето ти, вкопчен само и единствено в идеята да сломи иначе непреломния ти дух...
Ето те отново – продължаваш да търсиш онзи пламък, чудейки се кое боли повече – студеният вятър, удряйки лицето ти като камшик, или празнотата в сърцето ти, проправяща си все повече и повече път към същността ти, за да издълбае финалната си безчувствена яма. Тогава се питаш – би ли издържал на болката, която би последвала от това? Би ли се оставил на произвола на съдбата, би ли осъдил същността си, да, именно онази – милата, чувствената, грижовната, на изгнание? Би ли предал себе си, превръщайки се в един от останалите – онези, безчувствените? Но не – мускулите на тялото ти се стягат, готвейки се да дадат нужните ти сили, за да продължиш напред, напред към целта си. Ти не желаеш да погубиш личността си, не желаеш да изгубиш онази тъй ценна частица, която, макар и някъде надълбоко, е все още в теб. Набираш скорост, бориш се, осъзнаваш значимостта на делото си, връщаш вярата в себе си...
Сенките – безброй са те, макар и студено и сиво – тях още ги имаше. Многобройни, сгушени една до друга... А коя е твоята...? А коя е нейната...?
Беше зима, студът сковаваше всичко, изпречило се на пътя му, но тогава ти я намери, разпозна я. Усети различното в нейното присъствие, почувства я тъй позната, както не си си представял и в най-смелите си блянове. Усещаш ли вече трепета? Припомни ли си усещането на бушуващото в гърдите ти сърце, което сякаш искаше да се слее с нейното? Пари ли те отново онзи огън, който никой толкова време не можеше да разпали, дори и искрица поне...?
И тя те прегърна, а ти й отвърна. Страхът вече го нямаше, празнотата вече не съществуваше. Сърцето ти отново чувстваше – нейното отново на любовта се любуваше. Вече нямаше място за тъга, не. Вече нямаше място за страдания, вече нямаше място за ридания...
No comments:
Post a Comment