Какво направи ти, кажи ми? Отиде си, остави ме, без дори да покажеш капчица уважение към същността ми... Към онзи, различен от останалите, образ, който тъй силно обичаше... Или обичаш... Ти си отиде, а въпреки това отново се опитваш да се вмъкнеш по някакъв начин в живота ми. Защо го правиш? Умишлено ли е? Нали каза, че не искаш да се връщаш назад, че не искаш да чуваш нищо, свързано с мен... Противоречиш си тогава... Осъзнаваш ли го? Да не би да ти липсвам? Да не би нощем, когато започваш да се унасяш в съня си, се сещаш за мен? За какво си мислиш тогава? Ако изобщо мислиш!? Липсва ли ти онзи, който ти угаждаше, милуваше и уважаваше? Да, сещаш ли се за този човек? Стичаха ли се сълзи по лицето ти в нощта на раздялата ти с него? Да, раздялата, която ти пожела, която ти превърна в реалност, загърбвайки думи като “обичам те и винаги ще е така”...
Тъга, нещастие, множество проляти сълзи, малки парченца любов, някога съставяли сърцето, което ти разби като ваза в стената... Това познато ли ти е? Това е, което остана от мен, след като ти опостуши същността ми... Доволна ли си, радваш ли се? Щастлива ли си? Да ли? Тогава остани за малко сама – чуй напомнящите ти за мен песни, огледай вече голите рафтове, някога запълнени с нещата, сътворени от любовта ми... Погледни снимките – още ли твърдиш, че не ти липсвам? Спомни си смеха ми – звукът вече не е силен както преди, нали? Избледняват всичките ти спомени...
Образи... Погледнах се в огледалото и видях един друг човек. Той стоеше от другата страна, гледйки ме с онази нещастна физиономия. Един непознат, незнаещ що е радост – скоро не я бе изпитвал. Ами ти? Гледаш ли се в огледалото? А виждаш ли себе си в него? Защо го правиш, защо тогава, когато съм започнал да се чувствам малко по-добре, ти отново се появяваш по някакъв начин... Какво целиш, промъквайки се постоянно в сънищата ми? Ами в непрекъснато изкачащите спомени за теб? Ами в мислите за теб...?
Раздвоен и объркан – такъв е образът ми сега... Искам да те потърся, но не искам да го правя... Искам да те оставя, но искам да те намеря, да те прегърна, да те целуна... Искам да съм близо до теб, да ти кажа колко много ми липсваш. А когато съм наистина близо до теб, сърцето ми едвам се сдържа да не изскочи, мислите ми почти ги няма и някакъв неоправдан страх поема контрол над мен...
Искам просто да знам – защо го направи? Защо продължаваш да го правиш...?
Тъга, нещастие, множество проляти сълзи, малки парченца любов, някога съставяли сърцето, което ти разби като ваза в стената... Това познато ли ти е? Това е, което остана от мен, след като ти опостуши същността ми... Доволна ли си, радваш ли се? Щастлива ли си? Да ли? Тогава остани за малко сама – чуй напомнящите ти за мен песни, огледай вече голите рафтове, някога запълнени с нещата, сътворени от любовта ми... Погледни снимките – още ли твърдиш, че не ти липсвам? Спомни си смеха ми – звукът вече не е силен както преди, нали? Избледняват всичките ти спомени...
Образи... Погледнах се в огледалото и видях един друг човек. Той стоеше от другата страна, гледйки ме с онази нещастна физиономия. Един непознат, незнаещ що е радост – скоро не я бе изпитвал. Ами ти? Гледаш ли се в огледалото? А виждаш ли себе си в него? Защо го правиш, защо тогава, когато съм започнал да се чувствам малко по-добре, ти отново се появяваш по някакъв начин... Какво целиш, промъквайки се постоянно в сънищата ми? Ами в непрекъснато изкачащите спомени за теб? Ами в мислите за теб...?
Раздвоен и объркан – такъв е образът ми сега... Искам да те потърся, но не искам да го правя... Искам да те оставя, но искам да те намеря, да те прегърна, да те целуна... Искам да съм близо до теб, да ти кажа колко много ми липсваш. А когато съм наистина близо до теб, сърцето ми едвам се сдържа да не изскочи, мислите ми почти ги няма и някакъв неоправдан страх поема контрол над мен...
Искам просто да знам – защо го направи? Защо продължаваш да го правиш...?
No comments:
Post a Comment