Копнеж

За пореден път – седиш си сам, мечтаейки.
Картината е все същата – тъмнината обгражда те отвън,
самотата разяжда те отвътре.
Идва ти да извикаш, да изкрещиш... Какво ще кажеш?
Нима думите имат особено значение в момента?
Все едно ще я спечелиш, общувайки сам с мислите си,
докато тя е някъде навън, търсейки това, което ти би й дал,
ако излезеш от жалката обвивка, в която “живееш”.
Само да го знаеше...

Тъмно е, а образът й е толкова ярък и светъл – запомнил си го,
наблюдаваюки я всеки ден - макар и от разстояние.
Усмивката, смехът, очите й...
Прелестта й до такава степен пленила е душата ти, сърцето ти,
че няма нужда да затваряш очи, за да я видиш отново в сънищата си.
Но нима това е достатъчно,
за да утолиш онази тъй силна нужда от присъствието й?
Нима ще се примириш с холограмите, които умът ти възпроизвежда,
бленувайки за нея?
Ами допирът?
Ами ласките?
Ами нежните й устни - тъй невинни, изваяни с такова съвършенство,
че чак се страхуваш да ги допреш със своите собствени...

Не се ли вече измори от онзи страх?
Не се ли вече измори да криеш същността си?
Защо не я допуснеш до себе си?
Защо не отвориш сърцето си за нея?

Искаш ли я – казваш, “повече от всичко друго”.
Желаеш ли я – сърцето ти се разтуптява, устните треперят...
Но ти отново не помръдна...
Оставаш там, оставаш сам, мечтаейки...

За пореден път тя седеше сама, мечтаейки.
Картината бе все същата – тъмнината беше обградила я отвън,
самотата - разяждаше я отвътре.
И тя мечтаеше...
И тя бленуваше...
Чакаше онова, което ти би й дал,
ако излезешe от жалката обвивка, в която “живееше”...
Само да го знаеше...