Някога питали ли сте се какво е тъгата? Тъгата е чувство, което те обзема най-вече, когато си сам. В противен случай съзнанието ти е заето с нещо друго, може би защото някой се опитва да те откъсне от самия теб, за да се чувстваш “по-добре”. Когато човек остане сам го връхлитат множество неща – спомени, блянове, изведнъж се чувстваш самотен. Изведнъж се сещаш как, когато преди си се чувствал тъжен, просто си вдигал телефона и си се обаждал на любимия човек. Сега не го правиш. Сега седиш и мислиш, естествено, ако си сам със себе си. Защото човек премисля най-добре, когато няма кой да му вкарва мисли, независимо по какъв начин. И седиш и мислиш. Идва ти да заплачеш, но си казваш, че ще си силен.
Хората с право са казали, че времето лекува. Преди не го вярвах. Но преди не си бях задавал и въпроса какво лекува времето. Вече знам отговора. Времето лекува изпитаната болка, но чувствата са още там, още са вътре в теб и нищо не може да ги премахне. Забравил си нещата, които някога са те издразнили, които не са ти харесвали. Изведнъж всичко, което си спомняш, са хубавите мигове, само хубавите мигове...
В момент на тъга, човек все едно плава с лодка – постоянно е разпиляван наляво и надясно от различните вълнения. В един момент си казваш, че си добре, пренебрегвайки вътрешното си чувство, а в следващия – седиш и гледаш неща, които ти навяват спомени, или дори просто слушаш тъжна песен, и тогава вече няма как да се сдържиш – избухваш в сълзи... Приближаваш се до нещо, напомнящо ти за любимия човек, и се вкопчваш в него с една единствена цел – да запълниш създалата се празнина, която от ден на ден става все по-голяма... А искаш да го потърсиш, и то много, обаче нещо те спира. В този момент се страхуваш. Независимо какъв е този страх, него го има. Страх те е, дали ако се обадиш по телефона, той ще вдигне. Страх те е да отвориш сърцето си... А го желаеш. Не можеш без него, обичаш го, но въпреки това не го търсиш... Водиш борба със самия себе си, следваш някакъв “разум”, неосъзнавайки, че трябва да се довериш на сърцето си... А трябва да го направиш, трябва... Защото го обичаш...
Хората с право са казали, че времето лекува. Преди не го вярвах. Но преди не си бях задавал и въпроса какво лекува времето. Вече знам отговора. Времето лекува изпитаната болка, но чувствата са още там, още са вътре в теб и нищо не може да ги премахне. Забравил си нещата, които някога са те издразнили, които не са ти харесвали. Изведнъж всичко, което си спомняш, са хубавите мигове, само хубавите мигове...
В момент на тъга, човек все едно плава с лодка – постоянно е разпиляван наляво и надясно от различните вълнения. В един момент си казваш, че си добре, пренебрегвайки вътрешното си чувство, а в следващия – седиш и гледаш неща, които ти навяват спомени, или дори просто слушаш тъжна песен, и тогава вече няма как да се сдържиш – избухваш в сълзи... Приближаваш се до нещо, напомнящо ти за любимия човек, и се вкопчваш в него с една единствена цел – да запълниш създалата се празнина, която от ден на ден става все по-голяма... А искаш да го потърсиш, и то много, обаче нещо те спира. В този момент се страхуваш. Независимо какъв е този страх, него го има. Страх те е, дали ако се обадиш по телефона, той ще вдигне. Страх те е да отвориш сърцето си... А го желаеш. Не можеш без него, обичаш го, но въпреки това не го търсиш... Водиш борба със самия себе си, следваш някакъв “разум”, неосъзнавайки, че трябва да се довериш на сърцето си... А трябва да го направиш, трябва... Защото го обичаш...
No comments:
Post a Comment