Тъмен прозорец

... “Интересни са хората, гледайки ги оттук.” За пореден път в съзнанието на Тайлър изплуваше тази мисъл, наблюдавайки през затъмнения си прозорец тълпите, минаващи непосредствено до сградата, в която се намираше апартаментът му. “Едни такива малки, незначителни...”

Тайлър беше добро момче, доста често самотно, но усмивката никога не слизаше от лицето му. В неговия живот имаше две важни неща – рисуването и обектите, които обичаше да илюстрира върху иначе празните платна – жените. Е, да, съчетаваше и други занимания с това. Изгубен в своя собствен свят обаче, Тайлър пропускаше заобикалящата го реалност. Името й бе Александра, а той, разбира се, я харесваше достатъчно, за да не изяви желание тя да се превърне в поредната му муза. Алекс работеше в отсрещното кафене. Тя беше тъмнокоса, красива и доста често привличаше вниманието на мъжката част от клиентите си. Да, беше привлякла и вниманието на Тай доста отдавна, който всеки път се опитваше да я заговори, но винаги се отказваше в последната минута и така успяваше да измърмори единствено поръчката си – двойно Еспресо със сметана.

Беше поредната слънчева пролетна утрин, когато художникът слезе до кафенето, за да вземе обичайната доза сутрешен опиат. Привидно изморен, той кипеше от енергия, като се надяваше най-накрая да се престраши и да направи първата крачка към по-близките си отношения с така желаното от него момиче. Тайлър влезе в кафенето и с бодра крачка се запъти към Алекс, отново изглеждаща повече от привлекателно. “Каква усмивка само”, си помисли той, втренчил поглед към нея. Прикован от помисли как би могъл да акцентира върху устните й, използвайки сиво-черна светлосянка за ефект, Тай едва не пропусна последвалите няколко думи внимание от страна на Алекс. “Ти винаги си поръчваш едно и също, а?”, каза тя, приковавайки очудения поглед на Тайлър към себе си. Да, той беше наистина озадачен. Явно късметът днес беше на негова страна, защото това беше напълно достатъчно да го накара да забрави за създалите се внушения в главата му, които го възспираха да премине към по-адекватни действия.

***

Вече бяха минали няколко часа, а Тайлър не беше помръднал и милиметър разстояние от първоначалната си позиция на заетия от него стол. Макар и малко глупави, темите на разговор, които подхващаше, явно се харесваха от Алекс, която изглежда се радваше на компанията му. Тайлър обаче не усещаше това. Вътрешно той приемаше усмивката й като най-обикновен жест, породен от чисто човешки чувства на доброта. Да, тази мисъл, отеквайки в главата му, даваше един наистина обоснован повод да спре тази илюзорна представа, че би могло това момиче да е ключът към вратата, зад която се криеше истинското щастие, а не онова – създадено от безбройните картини, намиращи се в апартамента му, трупащи се постоянно една върху друга. И тогава Тай стана и си тръгна...

***

Нощта вече се бе спуснала над града, когато заръмя обичайният пролетен дъжд. Тайлър беше на топло в апартамента си и както обикновено, когато не рисуваше – наблюдаваше случващото се пред очите му, търсейки поредната идея, която да се превърне в една от многото му картини. Въпреки многобройните хора, които се откриваха пред концентрирания му поглед, изглежда така и не намираше това, което търси. Междувременно, Алекс отброяваше последните минути от смяната си, когато вниманието й беше приковано от единствената още светеща стая в отсрещната сграда – тази на Тай. Втренчена, тя продължи да го наблюдава, измъчвайки се от идеята за невъзможната близост с него. Да, тя го харесваше, но изглежда за някои хора това не беше достатъчно очевидно. И тогава, докато все още обикаляше с поглед бягащите от дъжда хора, на вратата на Тайлър се почука. Съвсем беше забравил – Елена, съученичка от гимназията, щеше да идва при него, за да стане обект на поредната му еротична илюстрация. Тай обаче не беше в настроение за рисуване – просто отвори вратата, покани я да влезе и загаси лампата. В този момент и последният осветен прозорец потъна в нощната тъмнина...

Дъждовна нощ

Беше нощ – целият град бе потънал в тъмнина – уличните лампи не работеха, хората вече бяха заспали. Единствено светкавиците, съобщаващи за приближаващия дъжд, успяваха да осветят иначе зловещата пустош, която ме заобикаляше. В този момент се опитвах да заспя, но противно на усилията ми не се получаваше. И все пак, имаше нещо наистина привлекателно в създалата се картина.

Лежах буден в леглото си, чудейки се за милионите неща, които ме тормозят обикновено. И тогава дъждът заръмя – тропотът по ламарината на бараката само потвърждаваше този факт. Още помня картината - бе хладно... Но приятно... Самотно... Но уединено... Някак презареждащо. И тогава я почувствах – сълзата се стичаше бавно към бузата ми – аз отново плачех. А допирът й бе толкова приятен, толкова топъл. Почувствах, че все още съм жив. Да, понякога е нужно толкова малко. Не се бях чувствал така от много време. Спомних си за раздялата, онази, болезнената. Да, тогава за последно почувствах, че съм жив, защото болката, която изпитах тогава, е запечатана в съзнанието ми. Онази, несравнимата...

Още лежах буден в леглото си, плачейки безшумно. Дъждът се беше усилил, но прозорецът на стаята ми още беше отворен – освежаващият въздух сякаш помагаше на спомените да изскачат от дълбините на съзнанието ми. Звуците на пианото, които допълваха нощната картина, бяха идеалният финален щрих на случващото се, а приятните нотки нежно и плахо докосваха сърцето ми... В този момент поредната сълза се стече по лицето ми, следвайки пътя на предишните. Чист и неопетнен момент – така бих го описал. Никаква слабост или тъга не бяха причина за тези сълзи. Сърцето ми бе докоснато, сърцето ми бе отворено. Човек не плаче вследствие на някакви лоши събития, човек плаче, защото нещо истинско е докоснало същността му, успяло е да преодолее онези защитни стени, които градим, за да бъдем силни пред останалите.

Продължавах да лежа буден в леглото си, когато затворих очи – оставих се на музиката да изгради заобикалящия ме свят. Първо видях хората – бяха красиви, неопетнени, усмихнати, неозлобени... Видях поляните, видях небето – и двете безкрайни, недокоснати от човешката алчност и себелюбие. Видях дърветата, чух и птиците – сякаш е било винаги пролет. Всичко бе тъй красиво и невероятно, че се чудех как е възможно да е истина... Тогава настана тишина - финалната нота бе изсвирена, музиката бе вече спряла...

И ето ме обратно – навън валеше, светкаше се, гърмеше се... Беше станало още по-хладно, но вече не бе приятно. Усилилият се дъжд влизаше през прозореца в стаята ми, падайки директно върху краката ми. Беше тъмно, беше самотно и студено. Протегнах се да придърпам завивката си, но такава нямаше. Инстинктивно ръката ми потърси и възглавницата – нямаше и спомен от нея. Огледах се – стаята празна, тъмна, прашна. Прозорецът – голям, масивен, но счупен. Пружината, която смятах за легло – ръждясала и все така неудобна... Въздъхнах, а после заплаках – бях сънувал. Тогава си спомних – нямах си никого, защото бях загубил вяра в хората, бях загубил и тази в себе си...

Беше нощ – целият град бе потънал в тъмнина – уличните лампи не работеха, хората вече бяха заспали. Единствено светкаваците, съобщаващи за отдалечаващия се дъжд, успяваха да осветят иначе зловещата пустош, която ме заобикаляше... И тогава легнах, сгуших се, затворих очи и заспах... Сам...

Изгнание

Здравей. Това ти ли си? Къде се загуби? Нямаше те толкова време... Какво се е случило с теб? Още оттук разпознавам промяната у теб – не, тя не е хубава. Ела, приближи се, искам да погледна отблизо проядената ти същност, посърналата усмивка, превърнала се в тъжна гримаса. Ела, излез от сянката, слънцето не ще те убие повече, отколкото тъгата го е направила. Той пристъпи. Не мога да повярвам – това наистина си ти!? А същевременно не си ти... Какво е станало, разкажи ми, искам да знам. Помня те съвсем различен – усмихнат, винаги изглеждащ чист и спретнат, всяваше уважение в другите. Стоях и не вярвах на очите си. Човекът, който беше за пример, сега беше пълна противоположност. Гледах го и виждах какво се случва с човек, когато бъде наранен от собствената си любов... Странно е – в един момент даваш всичко за някого, в другия даваш всичко... за да го забравиш. Бях уплашен, исках да му помогна, да го изслушам... Тогава той се сгромоляса на стола и заговори:
Не знам откъде да започна... Чувствам се... никак. В главата ми е хаос, сърцето ми... Сърцето ми го няма вече. Вече не чувствам, а искам. Да заплача не мога, а умирам за една сълза, да я почувствам как се стича по грапавата ми кожа... Смях – само той остана, но не е ли и той промемен? Дори не знам какво да кажа. Преди думите сами напираха да се изрисуват върху листа, сега смислените изречения са рядкост. Не знам кой съм – загубих същността си някъде по пътя, а да се върна не мога. Спомените – дори те започнаха да избледняват, а преди само те бяха останали от хубавите някога моменти в живота ми. Тъгата ли? Иронично е, но нея още я има. Тъгуваш за нещо, което едвам помниш, но тъгуваш, за да си припомняш, колко хубаво е било и колко ужасно е боляло, когато е свършило... Мислех, че времето ще помогне, а дори става по-лошо. Погледни ме, погледни тези сини очи, вгледай се в тях, разгадай ги... Какво виждаш? Още ли смееш да ги наричаш дълбоки, красиви, искрени? А не са ли сега празни, безизразни, почервенели? Така си и мислех. Дори не смееш да ме излъжеш. Харесваш ми, искрен си. Поне ти... Другите ли? Погледни ме, не виждаш ли безизразното ми лице, това е истинският ми облик. А сега виж маската. Какво ще кажеш? Пасва ми идеално. Искаш ли да знаеш как я направих? Гледах снимките, снимките, в които виждам онзи, който изгубих там, по пътя. Гледах ги и, да, ще ти се стори смешно, но се упражнявах пред огледалото. Огледалото, което след това счупих, защото не можех повече да гледам тази изгнила физиономия. А се будя всеки ден. Будя се и се радвам, че нов ден е дошъл. Докато не дойде момент, в който отново се връщам година назад и гледам поредния негатив от миналия ми живот. Гледам, стремейки се да взема частица от пейзажа, от радостта, от онази любов, да взема нещо, което да ми даде сили, за да продължа напред. Но негативът е повреден – поредният спомен, който започва да избледнява... И тогава пак не съм цял. Лягам, заспивам, ставам... Отново нов ден. Всичко се повтаря за пореден път. Диалози – думите им отекват в съзнанието ми до последния доловим звук. “Обичам те” – вече не трепвам при поредното припомняне на тези думи... Образът, споменът за допира на чуждото тяло, уханията... вече нищо не остана. Тъгата – тя е вечната. Самотата – все така безкрайна и тиха, продължава да пропива тялото ми. Почакай! Спри! Вече нищо не остана. Ти отдавна спечели...

Копнеж

За пореден път – седиш си сам, мечтаейки.
Картината е все същата – тъмнината обгражда те отвън,
самотата разяжда те отвътре.
Идва ти да извикаш, да изкрещиш... Какво ще кажеш?
Нима думите имат особено значение в момента?
Все едно ще я спечелиш, общувайки сам с мислите си,
докато тя е някъде навън, търсейки това, което ти би й дал,
ако излезеш от жалката обвивка, в която “живееш”.
Само да го знаеше...

Тъмно е, а образът й е толкова ярък и светъл – запомнил си го,
наблюдаваюки я всеки ден - макар и от разстояние.
Усмивката, смехът, очите й...
Прелестта й до такава степен пленила е душата ти, сърцето ти,
че няма нужда да затваряш очи, за да я видиш отново в сънищата си.
Но нима това е достатъчно,
за да утолиш онази тъй силна нужда от присъствието й?
Нима ще се примириш с холограмите, които умът ти възпроизвежда,
бленувайки за нея?
Ами допирът?
Ами ласките?
Ами нежните й устни - тъй невинни, изваяни с такова съвършенство,
че чак се страхуваш да ги допреш със своите собствени...

Не се ли вече измори от онзи страх?
Не се ли вече измори да криеш същността си?
Защо не я допуснеш до себе си?
Защо не отвориш сърцето си за нея?

Искаш ли я – казваш, “повече от всичко друго”.
Желаеш ли я – сърцето ти се разтуптява, устните треперят...
Но ти отново не помръдна...
Оставаш там, оставаш сам, мечтаейки...

За пореден път тя седеше сама, мечтаейки.
Картината бе все същата – тъмнината беше обградила я отвън,
самотата - разяждаше я отвътре.
И тя мечтаеше...
И тя бленуваше...
Чакаше онова, което ти би й дал,
ако излезешe от жалката обвивка, в която “живееше”...
Само да го знаеше...

Изгубени следи...

...Тъмнината отново обхвана зимните пейзажи – отново поредната декемврийска нощ, нали? А какво ли се криеше отвъд? Отвъд тъмнината, студа, безлюдните, вече превърнали се в ледени пързалки улици, по които хората всекидневно оставяха своите следи, своя отпечатък... Самота – да, това се криеше зад тишината на зимната приказка, в която всеки един човек играеше безпогрешно ролята си...

Сенките – безброй са те, макар и студено и сиво – тях още ги имаше. Многобройни, сгушени една до друга... А коя е твоята? А коя е нейната? Ще успееш ли да я намериш, търсейки измежду всички останали – онези, незначимите...

Беше зима, студът сковаваше всичко, изпречило се на пътя му, но това теб не те плашеше, дори напротив – караше те да продължаваш напред, да търсиш онази частица, онзи значим за теб човек, който щеше да разпали огъня в сърцето ти, кръвта във вените ти, силата в тялото ти. А снегът продължаваше да брули лицето ти, вкопчен само и единствено в идеята да сломи иначе непреломния ти дух...

Ето те отново – продължаваш да търсиш онзи пламък, чудейки се кое боли повече – студеният вятър, удряйки лицето ти като камшик, или празнотата в сърцето ти, проправяща си все повече и повече път към същността ти, за да издълбае финалната си безчувствена яма. Тогава се питаш – би ли издържал на болката, която би последвала от това? Би ли се оставил на произвола на съдбата, би ли осъдил същността си, да, именно онази – милата, чувствената, грижовната, на изгнание? Би ли предал себе си, превръщайки се в един от останалите – онези, безчувствените? Но не – мускулите на тялото ти се стягат, готвейки се да дадат нужните ти сили, за да продължиш напред, напред към целта си. Ти не желаеш да погубиш личността си, не желаеш да изгубиш онази тъй ценна частица, която, макар и някъде надълбоко, е все още в теб. Набираш скорост, бориш се, осъзнаваш значимостта на делото си, връщаш вярата в себе си...

Сенките – безброй са те, макар и студено и сиво – тях още ги имаше. Многобройни, сгушени една до друга... А коя е твоята...? А коя е нейната...?

Беше зима, студът сковаваше всичко, изпречило се на пътя му, но тогава ти я намери, разпозна я. Усети различното в нейното присъствие, почувства я тъй позната, както не си си представял и в най-смелите си блянове. Усещаш ли вече трепета? Припомни ли си усещането на бушуващото в гърдите ти сърце, което сякаш искаше да се слее с нейното? Пари ли те отново онзи огън, който никой толкова време не можеше да разпали, дори и искрица поне...?

И тя те прегърна, а ти й отвърна. Страхът вече го нямаше, празнотата вече не съществуваше. Сърцето ти отново чувстваше – нейното отново на любовта се любуваше. Вече нямаше място за тъга, не. Вече нямаше място за страдания, вече нямаше място за ридания...

Л. или Л.

Човекът е едно наистина странно същество. Интересно е колко малко е нужно в повечето случаи, за да се натъжиш, да се разплачеш... Или в моя случай – да видиш нещата с истинския им образ.

Отвориха ли ти се вече очите? Време беше. Всъщност просто си седиш – гледаш снимки, които си виждал и преди, които тогава са създавали тъга и болка, а сега – едно нищо. Гледаш ги, но вече не изпитваш същото. Гримасите, позите – преди всичко те натъжаваше по нея, докато сега, може би за първи път, заявяваш напълно искрено, че вече не съжаляваш за онази тъй болезнена раздяла. Странно, нали? А буквално преди дни твърдеше обратното...

Човекът е наистина странно същество, да. Питаш се сега, с лека усмивка на лицето – как така бързо се промениха чувствата към Л.? Бързо ли? Шест месеца ти едвам живееше, тръпнейки в очакване на появата й... Да, обичаше я, безумно много при това, но явно само на нея не й е било ясно това. Страда ли, страда – достатъчно! Огледай се около себе си – има толкова ценни хора, които не трябва да подминаваш, само защото някой те е наранил... И ето, че го направи – някак изведнъж се събуди, почувства се отново добре, слънце огря душата ти... И тя беше там. В момента, в който загърби Л., когато я остави в миналото, ти видя Л. – стоеше там, пред теб, обляна в цялата си красота... Видя я и се усмихна, почувства я така, както преди време искаше. Е, тя е там – какво ще направиш?

22.11.09г.

...Или точно две години по-късно...

Ето те отново – толкова объркан колкото последния път... Измина много време от последната ни среща, не мислиш ли? Някъде надълбоко ли се беше скрил отново? Обгърнат в самота, изваяна от миналото, забавяща бъдещето ти. Състоянието ти е същото – дори капчица промяна не виждам. Всъщност, напротив. Преди беше някак на прага на новото, очакващ хубавите моменти да те връхлетят. Сега отново спомените са обхванали душата, сърцето и разсъдъка ти... Онези спомени, които не те оставят намира дори в сънищата ти. Жал ми е за теб. Жал ми е за това, че още се измъчваш, че още те измъчва онзи образ, който не ще забравиш никога. И сам го знаеш. Беше някак продължил, превъзмогнал болката и съпътстващите я тъга и сълзи... Какво се случи, че се върна в изходна позиция? Защо всеки път, когато сънуваш, тя е там? Да, преди също беше така, но не винаги. Какви са тези сънища? Или може би иначе реалният ти живот е сън? Само си го представи – времето, в което страдаш по онзи човек, представи си, че това е истинският сън, а не онова другото, в което още я държиш за ръка, а сърцето ти тупти, когато тя приближава към тебе... В този момент се усмихваш, нали? Забравяш за жестоката реалност и изпитваш отново щастие. Но това е само за част от мига...

Ето те отново – сякаш не знаеш накъде да поемеш. Луташ се в собствената си неяснота – докога? Разказа ми за две момичета – какво се случи с тях? Не откри ли онази частица, която отново да разпали сърцето ти? Не откри ли онази тайнственост, миловидност и красота, която Л. притежаваше? Какво е толкова специалното на това момиче, че не можеш да я замениш с друга? Или просто не искаш да го направиш? Знам, още я обичаш. Имаш толкова много въпроси, а не знаеш откъде да започнеш, защото неизвестните се множат постоянно...

Ето те отново – продължаваш да се чувстваш отвратително. Как да ти помогна? Всъщност, в състояние ли съм да го направя? Изминаха толкова много дни – цели 129 дни, ако трябва да бъдем точни, откакто не си докосвал тялото й, не си чувал гласа й... Да продължавам ли? Изминаха и цели два месеца, откакто не си ми споделял как се чувстваш, как се чувства душата ти, ридае ли още сърцето ти... Защо точно днес? Защо точно тази вечер реши отново да дадеш гласност на това, което се върти в главата ти, насъбрано от омагьосания кръг на собствените ти болка, тъга и любов? Просто ми кажи, няма да те съдя!

Искаш да знаеш защо? Много е просто... Днес е 22-и Ноември... На тази дата преди точно две години за пръв път сърцето ми почувства любовта, сините ми очи се срещнаха с нейните кафяви, ръцете ни за пръв път се докоснаха една друга... Защото на тази дата преди точно две години срещнах Л. Защото сега, две години по-късно, аз все още продължавам да я обичам...