... “Интересни са хората, гледайки ги оттук.” За пореден път в съзнанието на Тайлър изплуваше тази мисъл, наблюдавайки през затъмнения си прозорец тълпите, минаващи непосредствено до сградата, в която се намираше апартаментът му. “Едни такива малки, незначителни...”
Тайлър беше добро момче, доста често самотно, но усмивката никога не слизаше от лицето му. В неговия живот имаше две важни неща – рисуването и обектите, които обичаше да илюстрира върху иначе празните платна – жените. Е, да, съчетаваше и други занимания с това. Изгубен в своя собствен свят обаче, Тайлър пропускаше заобикалящата го реалност. Името й бе Александра, а той, разбира се, я харесваше достатъчно, за да не изяви желание тя да се превърне в поредната му муза. Алекс работеше в отсрещното кафене. Тя беше тъмнокоса, красива и доста често привличаше вниманието на мъжката част от клиентите си. Да, беше привлякла и вниманието на Тай доста отдавна, който всеки път се опитваше да я заговори, но винаги се отказваше в последната минута и така успяваше да измърмори единствено поръчката си – двойно Еспресо със сметана.
Беше поредната слънчева пролетна утрин, когато художникът слезе до кафенето, за да вземе обичайната доза сутрешен опиат. Привидно изморен, той кипеше от енергия, като се надяваше най-накрая да се престраши и да направи първата крачка към по-близките си отношения с така желаното от него момиче. Тайлър влезе в кафенето и с бодра крачка се запъти към Алекс, отново изглеждаща повече от привлекателно. “Каква усмивка само”, си помисли той, втренчил поглед към нея. Прикован от помисли как би могъл да акцентира върху устните й, използвайки сиво-черна светлосянка за ефект, Тай едва не пропусна последвалите няколко думи внимание от страна на Алекс. “Ти винаги си поръчваш едно и също, а?”, каза тя, приковавайки очудения поглед на Тайлър към себе си. Да, той беше наистина озадачен. Явно късметът днес беше на негова страна, защото това беше напълно достатъчно да го накара да забрави за създалите се внушения в главата му, които го възспираха да премине към по-адекватни действия.
***
Вече бяха минали няколко часа, а Тайлър не беше помръднал и милиметър разстояние от първоначалната си позиция на заетия от него стол. Макар и малко глупави, темите на разговор, които подхващаше, явно се харесваха от Алекс, която изглежда се радваше на компанията му. Тайлър обаче не усещаше това. Вътрешно той приемаше усмивката й като най-обикновен жест, породен от чисто човешки чувства на доброта. Да, тази мисъл, отеквайки в главата му, даваше един наистина обоснован повод да спре тази илюзорна представа, че би могло това момиче да е ключът към вратата, зад която се криеше истинското щастие, а не онова – създадено от безбройните картини, намиращи се в апартамента му, трупащи се постоянно една върху друга. И тогава Тай стана и си тръгна...
***
Нощта вече се бе спуснала над града, когато заръмя обичайният пролетен дъжд. Тайлър беше на топло в апартамента си и както обикновено, когато не рисуваше – наблюдаваше случващото се пред очите му, търсейки поредната идея, която да се превърне в една от многото му картини. Въпреки многобройните хора, които се откриваха пред концентрирания му поглед, изглежда така и не намираше това, което търси. Междувременно, Алекс отброяваше последните минути от смяната си, когато вниманието й беше приковано от единствената още светеща стая в отсрещната сграда – тази на Тай. Втренчена, тя продължи да го наблюдава, измъчвайки се от идеята за невъзможната близост с него. Да, тя го харесваше, но изглежда за някои хора това не беше достатъчно очевидно. И тогава, докато все още обикаляше с поглед бягащите от дъжда хора, на вратата на Тайлър се почука. Съвсем беше забравил – Елена, съученичка от гимназията, щеше да идва при него, за да стане обект на поредната му еротична илюстрация. Тай обаче не беше в настроение за рисуване – просто отвори вратата, покани я да влезе и загаси лампата. В този момент и последният осветен прозорец потъна в нощната тъмнина...
