Изгнание

Здравей. Това ти ли си? Къде се загуби? Нямаше те толкова време... Какво се е случило с теб? Още оттук разпознавам промяната у теб – не, тя не е хубава. Ела, приближи се, искам да погледна отблизо проядената ти същност, посърналата усмивка, превърнала се в тъжна гримаса. Ела, излез от сянката, слънцето не ще те убие повече, отколкото тъгата го е направила. Той пристъпи. Не мога да повярвам – това наистина си ти!? А същевременно не си ти... Какво е станало, разкажи ми, искам да знам. Помня те съвсем различен – усмихнат, винаги изглеждащ чист и спретнат, всяваше уважение в другите. Стоях и не вярвах на очите си. Човекът, който беше за пример, сега беше пълна противоположност. Гледах го и виждах какво се случва с човек, когато бъде наранен от собствената си любов... Странно е – в един момент даваш всичко за някого, в другия даваш всичко... за да го забравиш. Бях уплашен, исках да му помогна, да го изслушам... Тогава той се сгромоляса на стола и заговори:
Не знам откъде да започна... Чувствам се... никак. В главата ми е хаос, сърцето ми... Сърцето ми го няма вече. Вече не чувствам, а искам. Да заплача не мога, а умирам за една сълза, да я почувствам как се стича по грапавата ми кожа... Смях – само той остана, но не е ли и той промемен? Дори не знам какво да кажа. Преди думите сами напираха да се изрисуват върху листа, сега смислените изречения са рядкост. Не знам кой съм – загубих същността си някъде по пътя, а да се върна не мога. Спомените – дори те започнаха да избледняват, а преди само те бяха останали от хубавите някога моменти в живота ми. Тъгата ли? Иронично е, но нея още я има. Тъгуваш за нещо, което едвам помниш, но тъгуваш, за да си припомняш, колко хубаво е било и колко ужасно е боляло, когато е свършило... Мислех, че времето ще помогне, а дори става по-лошо. Погледни ме, погледни тези сини очи, вгледай се в тях, разгадай ги... Какво виждаш? Още ли смееш да ги наричаш дълбоки, красиви, искрени? А не са ли сега празни, безизразни, почервенели? Така си и мислех. Дори не смееш да ме излъжеш. Харесваш ми, искрен си. Поне ти... Другите ли? Погледни ме, не виждаш ли безизразното ми лице, това е истинският ми облик. А сега виж маската. Какво ще кажеш? Пасва ми идеално. Искаш ли да знаеш как я направих? Гледах снимките, снимките, в които виждам онзи, който изгубих там, по пътя. Гледах ги и, да, ще ти се стори смешно, но се упражнявах пред огледалото. Огледалото, което след това счупих, защото не можех повече да гледам тази изгнила физиономия. А се будя всеки ден. Будя се и се радвам, че нов ден е дошъл. Докато не дойде момент, в който отново се връщам година назад и гледам поредния негатив от миналия ми живот. Гледам, стремейки се да взема частица от пейзажа, от радостта, от онази любов, да взема нещо, което да ми даде сили, за да продължа напред. Но негативът е повреден – поредният спомен, който започва да избледнява... И тогава пак не съм цял. Лягам, заспивам, ставам... Отново нов ден. Всичко се повтаря за пореден път. Диалози – думите им отекват в съзнанието ми до последния доловим звук. “Обичам те” – вече не трепвам при поредното припомняне на тези думи... Образът, споменът за допира на чуждото тяло, уханията... вече нищо не остана. Тъгата – тя е вечната. Самотата – все така безкрайна и тиха, продължава да пропива тялото ми. Почакай! Спри! Вече нищо не остана. Ти отдавна спечели...

Копнеж

За пореден път – седиш си сам, мечтаейки.
Картината е все същата – тъмнината обгражда те отвън,
самотата разяжда те отвътре.
Идва ти да извикаш, да изкрещиш... Какво ще кажеш?
Нима думите имат особено значение в момента?
Все едно ще я спечелиш, общувайки сам с мислите си,
докато тя е някъде навън, търсейки това, което ти би й дал,
ако излезеш от жалката обвивка, в която “живееш”.
Само да го знаеше...

Тъмно е, а образът й е толкова ярък и светъл – запомнил си го,
наблюдаваюки я всеки ден - макар и от разстояние.
Усмивката, смехът, очите й...
Прелестта й до такава степен пленила е душата ти, сърцето ти,
че няма нужда да затваряш очи, за да я видиш отново в сънищата си.
Но нима това е достатъчно,
за да утолиш онази тъй силна нужда от присъствието й?
Нима ще се примириш с холограмите, които умът ти възпроизвежда,
бленувайки за нея?
Ами допирът?
Ами ласките?
Ами нежните й устни - тъй невинни, изваяни с такова съвършенство,
че чак се страхуваш да ги допреш със своите собствени...

Не се ли вече измори от онзи страх?
Не се ли вече измори да криеш същността си?
Защо не я допуснеш до себе си?
Защо не отвориш сърцето си за нея?

Искаш ли я – казваш, “повече от всичко друго”.
Желаеш ли я – сърцето ти се разтуптява, устните треперят...
Но ти отново не помръдна...
Оставаш там, оставаш сам, мечтаейки...

За пореден път тя седеше сама, мечтаейки.
Картината бе все същата – тъмнината беше обградила я отвън,
самотата - разяждаше я отвътре.
И тя мечтаеше...
И тя бленуваше...
Чакаше онова, което ти би й дал,
ако излезешe от жалката обвивка, в която “живееше”...
Само да го знаеше...

Изгубени следи...

...Тъмнината отново обхвана зимните пейзажи – отново поредната декемврийска нощ, нали? А какво ли се криеше отвъд? Отвъд тъмнината, студа, безлюдните, вече превърнали се в ледени пързалки улици, по които хората всекидневно оставяха своите следи, своя отпечатък... Самота – да, това се криеше зад тишината на зимната приказка, в която всеки един човек играеше безпогрешно ролята си...

Сенките – безброй са те, макар и студено и сиво – тях още ги имаше. Многобройни, сгушени една до друга... А коя е твоята? А коя е нейната? Ще успееш ли да я намериш, търсейки измежду всички останали – онези, незначимите...

Беше зима, студът сковаваше всичко, изпречило се на пътя му, но това теб не те плашеше, дори напротив – караше те да продължаваш напред, да търсиш онази частица, онзи значим за теб човек, който щеше да разпали огъня в сърцето ти, кръвта във вените ти, силата в тялото ти. А снегът продължаваше да брули лицето ти, вкопчен само и единствено в идеята да сломи иначе непреломния ти дух...

Ето те отново – продължаваш да търсиш онзи пламък, чудейки се кое боли повече – студеният вятър, удряйки лицето ти като камшик, или празнотата в сърцето ти, проправяща си все повече и повече път към същността ти, за да издълбае финалната си безчувствена яма. Тогава се питаш – би ли издържал на болката, която би последвала от това? Би ли се оставил на произвола на съдбата, би ли осъдил същността си, да, именно онази – милата, чувствената, грижовната, на изгнание? Би ли предал себе си, превръщайки се в един от останалите – онези, безчувствените? Но не – мускулите на тялото ти се стягат, готвейки се да дадат нужните ти сили, за да продължиш напред, напред към целта си. Ти не желаеш да погубиш личността си, не желаеш да изгубиш онази тъй ценна частица, която, макар и някъде надълбоко, е все още в теб. Набираш скорост, бориш се, осъзнаваш значимостта на делото си, връщаш вярата в себе си...

Сенките – безброй са те, макар и студено и сиво – тях още ги имаше. Многобройни, сгушени една до друга... А коя е твоята...? А коя е нейната...?

Беше зима, студът сковаваше всичко, изпречило се на пътя му, но тогава ти я намери, разпозна я. Усети различното в нейното присъствие, почувства я тъй позната, както не си си представял и в най-смелите си блянове. Усещаш ли вече трепета? Припомни ли си усещането на бушуващото в гърдите ти сърце, което сякаш искаше да се слее с нейното? Пари ли те отново онзи огън, който никой толкова време не можеше да разпали, дори и искрица поне...?

И тя те прегърна, а ти й отвърна. Страхът вече го нямаше, празнотата вече не съществуваше. Сърцето ти отново чувстваше – нейното отново на любовта се любуваше. Вече нямаше място за тъга, не. Вече нямаше място за страдания, вече нямаше място за ридания...

Л. или Л.

Човекът е едно наистина странно същество. Интересно е колко малко е нужно в повечето случаи, за да се натъжиш, да се разплачеш... Или в моя случай – да видиш нещата с истинския им образ.

Отвориха ли ти се вече очите? Време беше. Всъщност просто си седиш – гледаш снимки, които си виждал и преди, които тогава са създавали тъга и болка, а сега – едно нищо. Гледаш ги, но вече не изпитваш същото. Гримасите, позите – преди всичко те натъжаваше по нея, докато сега, може би за първи път, заявяваш напълно искрено, че вече не съжаляваш за онази тъй болезнена раздяла. Странно, нали? А буквално преди дни твърдеше обратното...

Човекът е наистина странно същество, да. Питаш се сега, с лека усмивка на лицето – как така бързо се промениха чувствата към Л.? Бързо ли? Шест месеца ти едвам живееше, тръпнейки в очакване на появата й... Да, обичаше я, безумно много при това, но явно само на нея не й е било ясно това. Страда ли, страда – достатъчно! Огледай се около себе си – има толкова ценни хора, които не трябва да подминаваш, само защото някой те е наранил... И ето, че го направи – някак изведнъж се събуди, почувства се отново добре, слънце огря душата ти... И тя беше там. В момента, в който загърби Л., когато я остави в миналото, ти видя Л. – стоеше там, пред теб, обляна в цялата си красота... Видя я и се усмихна, почувства я така, както преди време искаше. Е, тя е там – какво ще направиш?

22.11.09г.

...Или точно две години по-късно...

Ето те отново – толкова объркан колкото последния път... Измина много време от последната ни среща, не мислиш ли? Някъде надълбоко ли се беше скрил отново? Обгърнат в самота, изваяна от миналото, забавяща бъдещето ти. Състоянието ти е същото – дори капчица промяна не виждам. Всъщност, напротив. Преди беше някак на прага на новото, очакващ хубавите моменти да те връхлетят. Сега отново спомените са обхванали душата, сърцето и разсъдъка ти... Онези спомени, които не те оставят намира дори в сънищата ти. Жал ми е за теб. Жал ми е за това, че още се измъчваш, че още те измъчва онзи образ, който не ще забравиш никога. И сам го знаеш. Беше някак продължил, превъзмогнал болката и съпътстващите я тъга и сълзи... Какво се случи, че се върна в изходна позиция? Защо всеки път, когато сънуваш, тя е там? Да, преди също беше така, но не винаги. Какви са тези сънища? Или може би иначе реалният ти живот е сън? Само си го представи – времето, в което страдаш по онзи човек, представи си, че това е истинският сън, а не онова другото, в което още я държиш за ръка, а сърцето ти тупти, когато тя приближава към тебе... В този момент се усмихваш, нали? Забравяш за жестоката реалност и изпитваш отново щастие. Но това е само за част от мига...

Ето те отново – сякаш не знаеш накъде да поемеш. Луташ се в собствената си неяснота – докога? Разказа ми за две момичета – какво се случи с тях? Не откри ли онази частица, която отново да разпали сърцето ти? Не откри ли онази тайнственост, миловидност и красота, която Л. притежаваше? Какво е толкова специалното на това момиче, че не можеш да я замениш с друга? Или просто не искаш да го направиш? Знам, още я обичаш. Имаш толкова много въпроси, а не знаеш откъде да започнеш, защото неизвестните се множат постоянно...

Ето те отново – продължаваш да се чувстваш отвратително. Как да ти помогна? Всъщност, в състояние ли съм да го направя? Изминаха толкова много дни – цели 129 дни, ако трябва да бъдем точни, откакто не си докосвал тялото й, не си чувал гласа й... Да продължавам ли? Изминаха и цели два месеца, откакто не си ми споделял как се чувстваш, как се чувства душата ти, ридае ли още сърцето ти... Защо точно днес? Защо точно тази вечер реши отново да дадеш гласност на това, което се върти в главата ти, насъбрано от омагьосания кръг на собствените ти болка, тъга и любов? Просто ми кажи, няма да те съдя!

Искаш да знаеш защо? Много е просто... Днес е 22-и Ноември... На тази дата преди точно две години за пръв път сърцето ми почувства любовта, сините ми очи се срещнаха с нейните кафяви, ръцете ни за пръв път се докоснаха една друга... Защото на тази дата преди точно две години срещнах Л. Защото сега, две години по-късно, аз все още продължавам да я обичам...

Образи

(Тъга, любов, празнота и други)

Какво направи ти, кажи ми? Отиде си, остави ме, без дори да покажеш капчица уважение към същността ми... Към онзи, различен от останалите, образ, който тъй силно обичаше... Или обичаш... Ти си отиде, а въпреки това отново се опитваш да се вмъкнеш по някакъв начин в живота ми. Защо го правиш? Умишлено ли е? Нали каза, че не искаш да се връщаш назад, че не искаш да чуваш нищо, свързано с мен... Противоречиш си тогава... Осъзнаваш ли го? Да не би да ти липсвам? Да не би нощем, когато започваш да се унасяш в съня си, се сещаш за мен? За какво си мислиш тогава? Ако изобщо мислиш!? Липсва ли ти онзи, който ти угаждаше, милуваше и уважаваше? Да, сещаш ли се за този човек? Стичаха ли се сълзи по лицето ти в нощта на раздялата ти с него? Да, раздялата, която ти пожела, която ти превърна в реалност, загърбвайки думи като “обичам те и винаги ще е така”...

Тъга, нещастие, множество проляти сълзи, малки парченца любов, някога съставяли сърцето, което ти разби като ваза в стената... Това познато ли ти е? Това е, което остана от мен, след като ти опостуши същността ми... Доволна ли си, радваш ли се? Щастлива ли си? Да ли? Тогава остани за малко сама – чуй напомнящите ти за мен песни, огледай вече голите рафтове, някога запълнени с нещата, сътворени от любовта ми... Погледни снимките – още ли твърдиш, че не ти липсвам? Спомни си смеха ми – звукът вече не е силен както преди, нали? Избледняват всичките ти спомени...

Образи... Погледнах се в огледалото и видях един друг човек. Той стоеше от другата страна, гледйки ме с онази нещастна физиономия. Един непознат, незнаещ що е радост – скоро не я бе изпитвал. Ами ти? Гледаш ли се в огледалото? А виждаш ли себе си в него? Защо го правиш, защо тогава, когато съм започнал да се чувствам малко по-добре, ти отново се появяваш по някакъв начин... Какво целиш, промъквайки се постоянно в сънищата ми? Ами в непрекъснато изкачащите спомени за теб? Ами в мислите за теб...?

Раздвоен и объркан – такъв е образът ми сега... Искам да те потърся, но не искам да го правя... Искам да те оставя, но искам да те намеря, да те прегърна, да те целуна... Искам да съм близо до теб, да ти кажа колко много ми липсваш. А когато съм наистина близо до теб, сърцето ми едвам се сдържа да не изскочи, мислите ми почти ги няма и някакъв неоправдан страх поема контрол над мен...

Искам просто да знам – защо го направи? Защо продължаваш да го правиш...?

Тъжна празнота

Ето го и новият ти свят – толкова различен от онзи, в който си живял досега... Всичко е ново – хората, стените, коридорите... Да, коридорите, през които ти предстои да минаваш всеки ден през следващите няколко години. Всичко ти се струва толкова интересно и весело, но всичко това затихва в момента, в който те обземе тъгата за познатите ти стари хора, стени и коридори...

Чувството да започнеш нещо ново е едновременно интересно, но и плашещо. Вземайки предвид метаморфозите, които си претърпял през последните месеци, всичко изглежда няколко идеи по-трудно за преодоляване. А всичко щеше да бъде в пъти по-добре, ако в живота ти присъстваше онзи твой любим човек. Да... Точно един човек може да даде смисъл на цялото ти съществуване, всичките ти цели, мечти и копнежи. И да – точно този един човек е в състояние да срине всичко това. Всичко е толкова странно, когато я няма половинката ти, на която можеш да споделиш случващите се промени в живота ти... Фактът, че нямаш никаква връзка с нея е толкова болезнен, а не знаеш какво точно да направиш, за да промениш това. По дяволите, чувстваш се толкова празен и ненужен, непотребен! Измина не малко време, защо тогава не се чувстваш по-добре? Какво толкова трябва да се случи, за да придобият нещата един по-красив облик? Кога ще дойде този момент на радост? Как да го накарам да дойде? Как да направя така, че отново да мога да я прегръщам, отново да се радвам на онази тъй топла усмивка, отново да почувствам чувството на радост от това, че съм до нея? Кога? Липсва ми... Обичам я... Искам я...

Всеки път... Защо?

Защо животът е такъв? Да, точно този живот, който допреди няколко месеца е бил толкова хубав, а сега се е превърнал в нещо толкова сложно и анархично, което го прави толкова неразбран за същността ти. Но ти се опитваш да се пребориш, правиш всичко, което можеш, за да станат нещата поне една идея по-хубави. А получава ли се? Не, за жалост. А защо? Сякаш в стремежа да забравиш онзи човек, правил те щастлив преди, се докосваш до неща, напомнящи ти за него. Всеки път, когато започнеш да мислиш за нещо различно, отнякъде изниква онзи човек... Ядосваш се, липсва ти, идва ти да счупиш нещо. Казваш си, “Ако ни е писано да бъдем заедно – то тогава ще бъдем”... Но докато чакаш, какво ще бъде това, което да ти дава сила, за да продължаваш да го правиш? Откъде тази сила? Ще я намериш ли? Ще се вкопчиш ли в нещото, даващо ти я? Изобщо ще намериш ли такова нещо? Изобщо замисляш ли се, дали с онзи друг човек се случва същото, което се случва и с теб? Защото ако не е така, заслужава ли си изобщо да го правиш? В противен случай ще продължаваш да се измъчваш, а дори самият ти не знаеш докога ще бъде така...

Всеки път... Защо?

Самота, тъга, реалност... и дори малко любов

Някога да сте чувствали толкова много и противоречиви неща едновременно, а същевременно да не сте чувствали нищо? Да не сте изпитвали нищо? Има моменти в живота на човек, в които се чувстваме едновременно самотни, но все пак намираме нещо, което да ни казва, че някъде там има и нещо хубаво, заради което си заслужава да сложим онази красива усмивка, която сме крили от известно време насам... А същевременно нещо извира от дълбокото езеро на живота ти, което те връща в изходна позиция. Все едно съдбата ти дава знак за това, че нещата не са свършили... Просто имаш нужда от нови сили, от нов поглед върху нещата, който може би ще ти даде отговори, ще ти даде последното парче от мозайката, която все още се опитваш да наредиш, а не се получава... Но имаш ли силата, питам аз, силата, с която да се върнеш? Всичко е толкова объркано, но успоредно на това виждаш изход, който обаче не съществува. Може би просто толкова отчаяно искаш да намериш такъв, че се хващаш и за най-малкото, което мислиш, че може да е твоето спасение... Господи, колко по-добре се чувстваш, а същевременно си все същата прикрита развалина, все още си в онази дупка, която дълбае и дълбае, докато накрая не останеш без душа, сърце и разум... Но видимо си по-добре. Виждаш и усещаш, че си по-добре, но не и вътрешно. Същността ти някак е намерила начина да продължи напред, а сърцето ти, обаче, продължава да седи в миналото. Как можеш да бъдеш отново едно цяло? Ще бъдеш ли някога отново едно цяло? Ще бие ли сърцето ти така за друга? Мислите ти ще бъдат ли отново изцяло завладяни от друга? Възможно ли е да преживееш любовта, когато знаеш, че, макар и надълбоко, корените й са още там и чакат своята пролет, за да изникнат на повърхността? Е, изглежда времето ще покаже...

Аз и ти... ти и аз

Бяхме двама, аз и ти – две души, две сърца, две сърца... Тогава станахме едно, едно неразделно цяло, а сърцата ни забиха в едно. Но всъщност ние още сме си двама души, живеещи в различни тела. И макар че близки ние бяхме, съзнанията ни също две отделни са. Но до голяма степен ти така и не го осъзна... Казваш променил съм се. Добре. Ами ти? Къде изчезна онова момиче, вярващо в любовта ни? Така лесно ли се предаде и избра “по-лесното” – загърби и двама ни и просто си тръгна... А всъщност лесно ли ти е? Защо не се бори със зъби и нокти, за да спасиш и малкото, останало от истинските ни образи? Казваш аз държал съм се различно. Ами ти? С дни не ме търсеше, нямаше нужда от мен. Защо тъй лесно се отказа от нас и загърби всичко хубаво? И реши да помниш само лошото? Да не би да не можеш да ме забравиш? Да не би да изпитваш липсата ми всеки един миг? И си решила да ме запомниш само с лошото, за да ме забравиш по-бързо? Горда ли си от избора си? Имаш силата да страдаш, но не и да ми кажеш, че ме обичаш? Отново ли затвори сърцето си? Но аз съм тук, осъзнах се, осъзнах грешките си. А ти къде си? Ти осъзна ли се? Аз съм тук, любимият ти е тук... Е, ти къде си, какво ще направиш...?

Сънища

Сънища... Някога питали ли сте се какво всъщност се крие в същността им? Какво всъщност е значението им, целта, с която идват при нас... Някои хора вярват, че сънищата са плод на емоциите, изживени през деня. За други това е поглед в бъдещето, някакъв вид предсказание, което следва да се сбъдне. Трети пък смятат, че когато тялото ни почива, докато спим, съзнанието ни се пренася в някоя от многото паралелни вселени. Какво смятам аз ли? Истината е, че не знам в какво да вярвам. До голяма степен ми се иска сънищата да представляват портал, нашата кристална топка, чред която добиваме информация за предстоящото...

Повечето хора са така устроени, че за тях има само две състояния – или си добър, или си лош. Светът или е “черен”, или е “бял”. За повечето хора няма средно положение. Не са много и тези, които могат с чисто съзнание да кажат, че вярват на 100% в съществуването на свръхестествени неща. Обаче нека се замислим. Дали в сънищата няма и някакъв свръхестествен елемент? Само помислете – вие спите, цялото ви тяло е отпуснато, всеки един крайник, а мозъкът ви възпроизвежда пълноцветни движещи се картини току-така? Без каквато и да е било причина? Просто помислете. Всекидневно си задаваме толкова много въпроси, чиито отговори са ни неизвестни. Тогава може би сънищата ни дават някакъв отговор, помагат ни да стигнем до логичния завършек на загадката. Показват ни логичната развръзка на нещата, на различните ситуации, в които изпадаме през всеки един ден от живота ни. Един вид получаваме онзи знак, онази частица надежда, от която се нуждаем, за да се събудим и продължим да се борим. Казва ни се да се успокоим, защото всичко ще бъде наред рано или късно...

Обграден от сянката на тъгата, съмнението и неизвестното, аз се лутам измежду реалността и сънищата, търсейки отговори за миналото, настоящето и бъдещето. Лутам се измежду непознати за мен светове, в които настоящето е различно. И във всеки един от тези светове аз съм с любимия си човек и всичко помежду ни е вече наред... Но тогава се будя и се връщам в моята реалност, където аз съм сам и тя е сама (може би), където аз тъгувам и тя тъгува (може би), където аз я обичам и тя ме обича (може би)...

Любов...

Какво е това “любов”? Питали ли сте се някога? Има много видове любов – има родителска любов, има любов между приятели, любовта между мъж и жена е нещо по-различно обаче. Няма спор, че човек се страхува от истинската любов, независимо от факта, че постоянно я търси, когато я нама. Страхуваме се да не бъдем наранени, като по този начин прикриваме себе си зад преграда, изградена от разума. Разум, чието място не е тук. Хората казват, че от любовта човек оглупява. Може би е така, защото когато човек е влюбен, той не мисли много трезво, някак преценката му относно останалия свят се замъглява. Човек е така устроен, че преди всичко, той се контролира през по-голямата част от времето от разума си. Така и трябва да бъде. Трябва да премисляме нещата, които вършим, за да предотвратим бъдещи случки, които не биха ни донесли удовлетворение. Любовта, обаче, е единствената част от човека, която трябва да бъде контролирана от сърцето. Иронията се намира в това, че няма човек, който да е в състояние да го направи. Всеки е бил нараняван през живота си, всеки е преминавал през неща, които са го белязали за цял живот... Но кой е твърдял, че любовта е само нежно чувство? Любовта не се състои само в моментите на нежност, щастие и безпроблемие. Любовта се състои в това да бъдеш с любимия човек, независимо от ситуацията, в противоречие на “разума”. Да живееш неговия живот, докато той живее твоя. Любовта е да се сещаш за нещата у него, които те правят щастлив, а не за нещата, ядосали те по някое време. Но това го правиш с чистото съзнание, че чувствата ти са реални, а не някакъв фалш, в който да се убеждаваш. Но идва и момент на съмнение, няма как без него. Тогава сърцето се затваря, а разумът – надделява. Това е и моментът, в който решаваш да загърбиш всичко, това е моментът, в който се убеждаваш, че постъпваш правилно, а всъщност единственото, което правиш, е да бягаш. Опитваш се да забравиш... ще можеш ли? Казваш си “мога без него”... ще можеш ли? Другите ти казват “остави го, не мисли за него”... ще го наравиш ли? Минава време, минават седмици, минават месеци, а единственото, което правиш, е да търсиш онази частица, която тъй силно си обичал в него... Търсиш я при един, търсиш я при друг, нея има ли я? Не... Това той ли е? Не... Тъжен си, знаеш го, но не го осъзнаваш. Искаш обратно при него, обратно в обятията му, но не смееш да го потърсиш. Не смееш, защото се страхуваш. Страхуваш се, защото не вярваш. Не вярваш, защото те боли. Боли те, защото още го обичаш...

Тъга...

Някога питали ли сте се какво е тъгата? Тъгата е чувство, което те обзема най-вече, когато си сам. В противен случай съзнанието ти е заето с нещо друго, може би защото някой се опитва да те откъсне от самия теб, за да се чувстваш “по-добре”. Когато човек остане сам го връхлитат множество неща – спомени, блянове, изведнъж се чувстваш самотен. Изведнъж се сещаш как, когато преди си се чувствал тъжен, просто си вдигал телефона и си се обаждал на любимия човек. Сега не го правиш. Сега седиш и мислиш, естествено, ако си сам със себе си. Защото човек премисля най-добре, когато няма кой да му вкарва мисли, независимо по какъв начин. И седиш и мислиш. Идва ти да заплачеш, но си казваш, че ще си силен.

Хората с право са казали, че времето лекува. Преди не го вярвах. Но преди не си бях задавал и въпроса какво лекува времето. Вече знам отговора. Времето лекува изпитаната болка, но чувствата са още там, още са вътре в теб и нищо не може да ги премахне. Забравил си нещата, които някога са те издразнили, които не са ти харесвали. Изведнъж всичко, което си спомняш, са хубавите мигове, само хубавите мигове...

В момент на тъга, човек все едно плава с лодка – постоянно е разпиляван наляво и надясно от различните вълнения. В един момент си казваш, че си добре, пренебрегвайки вътрешното си чувство, а в следващия – седиш и гледаш неща, които ти навяват спомени, или дори просто слушаш тъжна песен, и тогава вече няма как да се сдържиш – избухваш в сълзи... Приближаваш се до нещо, напомнящо ти за любимия човек, и се вкопчваш в него с една единствена цел – да запълниш създалата се празнина, която от ден на ден става все по-голяма... А искаш да го потърсиш, и то много, обаче нещо те спира. В този момент се страхуваш. Независимо какъв е този страх, него го има. Страх те е, дали ако се обадиш по телефона, той ще вдигне. Страх те е да отвориш сърцето си... А го желаеш. Не можеш без него, обичаш го, но въпреки това не го търсиш... Водиш борба със самия себе си, следваш някакъв “разум”, неосъзнавайки, че трябва да се довериш на сърцето си... А трябва да го направиш, трябва... Защото го обичаш...

Болка...

Някога питали ли сте се какво всъщност е болката? Дали това е само чувството или има нещо повече? Някога питали ли сте се колко силно може да ви боли, когато ви наранят? Несъмнено най-силната болка, която може да изпита човек, е тази, в която е намесена познатата стара любов. Иронично е, нали? Но е самата истина. Искате да знаете дали някога ще отмине? Зависи към кого е насочен въпросът. Самото наличие на болката е явен признак, че съществува любов. Защо ли? Защото ако не си влагал никакви чувства, ако всичко, свързано с любимия човек – всяка усмивка, всяка целувка, всяка прегръдка и изречена тайна, е било един голям фалш, една голяма лъжа, която си подхранвал, то в такъв случай нямаше да почувстваш нищо при думите “Съмнявам се, че някога съм те обичала...”. Но ако почувстваш, ако сърцето ти се разкъсва, ако мислите ти те подлудяват, ако спомените бушуват, ако дори самото ти съзнание е насочено срещу теб, то тогава наистина си обичал, то тогава наистина обичаш, защото любовта не изчезва просто така...

Искате ли да знаете каква е болката, която човек изпитва, когато любимият му го напусне? Истината е, че не може да бъде описана. А и да можеше, кой нормален човек би искал да си припомня отново онези мигове на страдание. Миговете, в които изведнъж целият ти свят отива по дяволите. Изведнъж всичко става маловажно. Изведнъж всеки става маловажен, с изключение на един единствен човек... Да, независимо от болката, независимо от преплетените чувства, този човек ти липсва. Мъчно ти е за него. И точно когато мислиш за този човек, се сещаш и за миговете, прекарани с него. Сещаш се за смеха му, усмивката и допира му... Сещаш се за онзи невинен поглед, с който те е гледал... И тогава отново те боли, този път обаче болката е в пъти по-силна.

Искате ли да знаете кое боли още повече? Моментът, в който осъзнаете, че онези думи са били нищо друго, освен една голяма лъжа. Четейки всяка една дума, която любимият човек е написал в писмата и картичките си, осъзнавате истинноста на чувствата му. А чувства като тези, любовта, с която е пропита всяка една буква... Тази любов е неземно силна. И тази любов не изчезва, не. Сърцето, макар и да е движещ фактор в любовта, си има своя предел. Досега сте се питали колко може да поеме едно сърце... Ето го и отговора – когато пределът настъпи, то се затваря. Предпазва себе си и човека, в чиито гърди бие, защото не иска в последствие да бъде наранено повече. Да, но любовта не е само хубави моменти. Любовта е като пролетно цвете, цъфнало през зимата. Така че ако обичаш, ако наистина обичаш човека до себе си, ще поемеш риска. Ще вярваш както в себе си, така и в него. Ще вярваш във ВАС, във връзката ви, защото в противен случай, колкото и да се убеждаваш, че постъпваш правилно, накрая остава само тъгата...

За нея

С коса нежна като малки сълзи
всеки ден галиш ме ти.
А очите ти по-красиви са дори,
кафяви, кръгли малки дълбини.

Кожата ти мека е като сатен,
а ръцете ти – по-меки и от мен.
Тялото ти сластно желая тъй прекрасно -
да докосна, да милувам, на него аз робувам.

Споменах ли аз косите ти?
Споменах ли аз очите ти?
Всичко твое тъй прекрасно,
кара ме за теб да мисля толко страстно.

И ето ни отново един до друг,
да казвам аз “Обичам те” продължавам аз оттук.