Изгнание

Здравей. Това ти ли си? Къде се загуби? Нямаше те толкова време... Какво се е случило с теб? Още оттук разпознавам промяната у теб – не, тя не е хубава. Ела, приближи се, искам да погледна отблизо проядената ти същност, посърналата усмивка, превърнала се в тъжна гримаса. Ела, излез от сянката, слънцето не ще те убие повече, отколкото тъгата го е направила. Той пристъпи. Не мога да повярвам – това наистина си ти!? А същевременно не си ти... Какво е станало, разкажи ми, искам да знам. Помня те съвсем различен – усмихнат, винаги изглеждащ чист и спретнат, всяваше уважение в другите. Стоях и не вярвах на очите си. Човекът, който беше за пример, сега беше пълна противоположност. Гледах го и виждах какво се случва с човек, когато бъде наранен от собствената си любов... Странно е – в един момент даваш всичко за някого, в другия даваш всичко... за да го забравиш. Бях уплашен, исках да му помогна, да го изслушам... Тогава той се сгромоляса на стола и заговори:
Не знам откъде да започна... Чувствам се... никак. В главата ми е хаос, сърцето ми... Сърцето ми го няма вече. Вече не чувствам, а искам. Да заплача не мога, а умирам за една сълза, да я почувствам как се стича по грапавата ми кожа... Смях – само той остана, но не е ли и той промемен? Дори не знам какво да кажа. Преди думите сами напираха да се изрисуват върху листа, сега смислените изречения са рядкост. Не знам кой съм – загубих същността си някъде по пътя, а да се върна не мога. Спомените – дори те започнаха да избледняват, а преди само те бяха останали от хубавите някога моменти в живота ми. Тъгата ли? Иронично е, но нея още я има. Тъгуваш за нещо, което едвам помниш, но тъгуваш, за да си припомняш, колко хубаво е било и колко ужасно е боляло, когато е свършило... Мислех, че времето ще помогне, а дори става по-лошо. Погледни ме, погледни тези сини очи, вгледай се в тях, разгадай ги... Какво виждаш? Още ли смееш да ги наричаш дълбоки, красиви, искрени? А не са ли сега празни, безизразни, почервенели? Така си и мислех. Дори не смееш да ме излъжеш. Харесваш ми, искрен си. Поне ти... Другите ли? Погледни ме, не виждаш ли безизразното ми лице, това е истинският ми облик. А сега виж маската. Какво ще кажеш? Пасва ми идеално. Искаш ли да знаеш как я направих? Гледах снимките, снимките, в които виждам онзи, който изгубих там, по пътя. Гледах ги и, да, ще ти се стори смешно, но се упражнявах пред огледалото. Огледалото, което след това счупих, защото не можех повече да гледам тази изгнила физиономия. А се будя всеки ден. Будя се и се радвам, че нов ден е дошъл. Докато не дойде момент, в който отново се връщам година назад и гледам поредния негатив от миналия ми живот. Гледам, стремейки се да взема частица от пейзажа, от радостта, от онази любов, да взема нещо, което да ми даде сили, за да продължа напред. Но негативът е повреден – поредният спомен, който започва да избледнява... И тогава пак не съм цял. Лягам, заспивам, ставам... Отново нов ден. Всичко се повтаря за пореден път. Диалози – думите им отекват в съзнанието ми до последния доловим звук. “Обичам те” – вече не трепвам при поредното припомняне на тези думи... Образът, споменът за допира на чуждото тяло, уханията... вече нищо не остана. Тъгата – тя е вечната. Самотата – все така безкрайна и тиха, продължава да пропива тялото ми. Почакай! Спри! Вече нищо не остана. Ти отдавна спечели...