Някога да сте чувствали толкова много и противоречиви неща едновременно, а същевременно да не сте чувствали нищо? Да не сте изпитвали нищо? Има моменти в живота на човек, в които се чувстваме едновременно самотни, но все пак намираме нещо, което да ни казва, че някъде там има и нещо хубаво, заради което си заслужава да сложим онази красива усмивка, която сме крили от известно време насам... А същевременно нещо извира от дълбокото езеро на живота ти, което те връща в изходна позиция. Все едно съдбата ти дава знак за това, че нещата не са свършили... Просто имаш нужда от нови сили, от нов поглед върху нещата, който може би ще ти даде отговори, ще ти даде последното парче от мозайката, която все още се опитваш да наредиш, а не се получава... Но имаш ли силата, питам аз, силата, с която да се върнеш? Всичко е толкова объркано, но успоредно на това виждаш изход, който обаче не съществува. Може би просто толкова отчаяно искаш да намериш такъв, че се хващаш и за най-малкото, което мислиш, че може да е твоето спасение... Господи, колко по-добре се чувстваш, а същевременно си все същата прикрита развалина, все още си в онази дупка, която дълбае и дълбае, докато накрая не останеш без душа, сърце и разум... Но видимо си по-добре. Виждаш и усещаш, че си по-добре, но не и вътрешно. Същността ти някак е намерила начина да продължи напред, а сърцето ти, обаче, продължава да седи в миналото. Как можеш да бъдеш отново едно цяло? Ще бъдеш ли някога отново едно цяло? Ще бие ли сърцето ти така за друга? Мислите ти ще бъдат ли отново изцяло завладяни от друга? Възможно ли е да преживееш любовта, когато знаеш, че, макар и надълбоко, корените й са още там и чакат своята пролет, за да изникнат на повърхността? Е, изглежда времето ще покаже...
No comments:
Post a Comment